DnesInvestor Bloombergtv.bg Bulgaria On AirGolTialotoAz-jenataPulsTeenproblemImoti.netAz-detetoAutomediaStartBlog Posoka Boec

ПОЕТ НА НОЩТА И СМЪРТТА

Тончо Жечев

Само преди една седмица отбелязахме, между другото твърде вяло, 150 годишнината от рождението на Христо Ботев, а ето днес и 120 - годишнината на Яворов! Оказва се, че само тридесет години, т.е. няма и едно поколение, да делят гениалния поет на българския Ренесанс от великия поет на модерните времена, поет на нощта, любовта и смъртта, на "въпросите, които никой век не разреши". В духовен смисъл Ботев е истински баща на Яворов. Трудно обяснимо за историята и науката е, че той би могъл да бъде и негов баща в биологичен смисъл. Естествено изниква въпросът: какво е това развитие - благословено ли, прокълнато ли? - в което за нищожно историческо време се изправяме пред две неотразимо привличащи се по дух и темперамент фигури, които в духовното си осъществяване са на противоположни брегове, т.е. след Ботев ние веднага имаме и своя декадентски Ботев!

Днес "след толкоз опит" би трябвало да сме подготвени да видим целия път на Яворов - от неговите социално ангажирани, исторически оптимистични нагласи до писъците на смут и отчаяние - с техния непреходен смисъл, който достига и до най-парливите ни днешни проблеми.

И влача аз, неволник, твоите окови...

беше казал в едно обръщение към Родината поетът. Яворов и неговото творчество, от началото до края, са рожба на две големи, характерни за века разочарования - от социалните утопии и патриотичните мечти. Преживяват ги в една или друга степен всички поколения след Освобождението, но само при Яворов те се превръщат в съдба, в творческа и жизнена драма. Работата е там, че почти още в началото на "своя път незнаен" Яворов се усеща захвърлен в неуютен и студен свят, едно постоянно чувство у него, което само се задълбочава. В каква неизбродна и непреодолима бездна се чувства захвърлен Яворов, можем да видим от поемата "Нощ", писана още през първите месеци на 1901 година. Още тук Яворов ни въвежда в ада на еманципираната личност, на "Аза", в драмата на модерното съзнание, което се откъсва от традиционните ценности по посока към индивидуалната култура, цялото онова потъване в тъмните нощни глъбини на самотата, неверието и отчуждението. В първите редове е казано:

Сам си - и в треска, между тия / оголени стени.. ./ камина без топливо, / отворена - уста готови / проклятия да изрекат.

Не от друго, а от огнището, от камината, откъдето очакваме топлина и уют, при Яворов вее студ и проклятие. В полярния негов свят всичко започва да изпълнява противоположната на предназначението си роля. Не само камината, но и възглавието, и леглото, и всяка осветена от традицията ценност вече изпълняват противоположни функции. Възглавието е уподобено на камък, в леглото се будят най-ужасните видения и тревоги и т.н. Феноменално новото, гениално откривателство у Яворов е лирическото преживяване на преминаването от социалния и национален ад в ада на индивидуализма, на личността, на екзистенциалните въпроси, които нямат решение в историята, т.е. драмата на еманципиралата се ренесансова личност. Никой тъй силно и дълбоко не е изразил у нас тая болка от разкъсването на патриархално възрожденската култура и цивилизация от индивидуалната и индивидуалистична култура и цивилизация, онези "подземни писъци", които се чуват от глъбините на народното си съществуване. В този смисъл Гео Милев е прав да разглежда Яворова след Ботева като нова "еманация на расовия гений".

Яворов и неговата поезия носят и отразяват най-решителната, най-първа, най-важна особеност на българското народностно, национално съществувание - нашето Възраждане, нашият Ренесанс са били възраждане и ренесанс на народност и националност, но не и на личността и гражданствеността. Изграждането и защитата на личността на индивидуалната човешка правда, образуването на модерно гражданско общество на основата на разцвета на личността, не са се състояли в своето време, те се подновяват, разтягат, отлагат или форсират в различни времена, всякога болезнено, в треска, никога нормално, в съответното време. Ето защо дори в декадентските по външна форма лирически изповеди на Яворов улавяме вибрациите на най-ранно ренесансовата лирика на Данте и Петрарка. А за патриотичните свои мечти и приключения той търси декадентска мотивировка.

Яворов сам, доброволно и всеотдайно се разпъна на кръста на тия противоречия, на тия крайни несъобразности в нашия национален живот.

В страданието истина познах, / и сам Исус пред мене е на кръст /

Абсурдите, нелепиците, парадоксите на нашето национално развитие - ето Кръста, на който се разпъва, на който беше разпънат той... С какво ведро, жизнерадостно, исторически и социално оптимистично настроение навлезе в живота! И колко бързо всичко помръкна, за да стигне до тъмнината и отчаянието на самоубийствени жестове. Някои и днес продължават да смятат, че във всичко това има много театралничене и поза у Яворов. Наистина той не е чужд нито на театъра, нито на позата. Но аз не знам какво може да убеди някои хора в истиността на разигралата се трагедия, след като за тях са неубедителни кръвта и непоносимата мъка на три самоубийства. Нека ги оставим с тяхното мнение по въпроса. За нашата национална мисъл е по-важно да се вглежда внимателно и без превзетости в ужаса, който се настаняваше бавно и сигурно в неговия живот, в неговия духовен свят от първите години на отиващия си вече ужасен век, да следим диаграмата на националната трагедия, в която всяко поколение от Яворов насам преживява и напуска тоя свят непременно обезверено и разочаровано. Яворов е само една, наистина изключително показателна и важна част от нашия трънлив и костелив Ренесанс, който може би изобщо не се е състоял още, щом първия поет на пробудената и разкрепостената личност у нас беше превърната в поет на нощта и смъртта!


{START_COUNTER}