На Димитър Данаилов |
||
Далеч от грим и столични капризи, и стълби за атаките нагоре, надяна бяла, поетична риза, в едно градче сред равното Загоре. И твоя корен с буйните си жили, в мека пръст се вряза, като ножа, дали оттам не са ония сили, които и на съне те тревожат. Преливат, като бухнало шампанско, на мислите среднощните кристали, в една открита изповед Чирпанска, проблясват остри стихове-кинжали. Тогава другаруваш сас звездите, с цигарата и празната си чаша, и колко сълзи глътнаха очите, защото сам наистина е страшно. Но пак, когато в утрото те близва, на слънцето запаленият скиптър, далеч от грим, суетност и капризи, в градчето ти си нашия Димитър. Ангел Кроснев град Чирпан |
||